Книгата „Плагиатът“ от Георги Хаджийски отдавна стоеше в библиотеката ми, обвита в лека доза подсъзнателен страх от самото заглавие. Опасявах се да не отворя кутията на Пандора, пълна с грозни истини. Когато обаче започнах да чета, бях погълната от текста с динамика, напомняща стремглаво спускане с шейна по стръмен склон.
В новелата се преплитат съдбите на Михаил Буков, Борис Шопа, Пенко Манолов и Харалампи Плужека. Авторът, който в реалния живот е кмет на село Драгушиново, се изявява като майстор кукловод, който с лекота дърпа конците на своите персонажи. Творбата разкрива грозното лице на съвременния свят, белязан от грандомански амбиции и липса на морал. Усещането за досег с „нечисти ръце“ е именно целеният ефект, който оставя читателя с горчив привкус за замърсяването на чистото и личното.
За Хаджийски плагиатът е грозен и дълбоко порочен човек. Това не е просто литературна кражба, а кражба на чужда самоличност – акт, напомнящ за агентурните псевдоними от близкото минало, където един човек може да бъде Спартак, Гимнур или Плужек едновременно. Паякът на корицата символизира капана, в който се оплитат тези престъпни души.
Това, което прави книгата истинско бижу, е богатството на езика. Хаджийски успява да демаскира плагиата и да покаже какво мотивира човека да се „облече в чужда дреха“. Тази творба се нарежда до останалите исторически достоверни четива на автора като „Андакът“ и „Докосващи се пътеки“, затвърждавайки мястото му в съвременната българска белетристика.
Източник: kulturni-novini.info
