Когато разочарованието от неизпълнените обещания се натрупа, всяка власт започва да заменя реалните резултати с агресивен пиар. Проблемът обаче възниква, когато този имиджев подход премине границата и се превърне в култ към личността, което все по-ясно се забелязва в изявите на обкръжението на президента.
Важно е да се разбере, че доверието, гласувано от българските граждани, е било лично за президента, а не за неговия антураж. Политическият капитал не е ресурс, който може просто да се прехвърли върху хората, говорещи от негово име, особено когато те бъркат близостта до властта със собствена политическа тежест.
Пример за това са опитите да се представи президентът като фигура, противопоставена на Тръмп, чрез твърдения за „изгонване“ на американски самолети от София. Фактът обаче е друг – престоят им не само не бе прекратен, но дори бе удължен.
Паралелно с това се наблюдава опит за търсене на международни съюзници, които да легитимират скептицизма към Брюксел и европейските политики. Появата на представители на тръмпистките среди в САЩ, като Джулиани и ръководителя на Нюзмакс, подсказва за желание за външна подкрепа при политики, които се разминават с европейския консенсус.
Ключовата точка в тези процеси е енергийният сектор. Именно там се пресичат геополитическите амбиции, икономическите интереси и стратегическите зависимости, което придава истински смисъл на политическите послания.
В крайна сметка, активното търсене на съюзници срещу Брюксел повдига един критичен въпрос: докъде е готов да стигне президентът по този път и каква цена ще трябва да плати България за такъв курс?
Източник: fakti.bg
