Първият учебен ден, изпълнен с тревога, остава в съзнанието като момент, който и до днес предизвиква свиване на стомаха. Мястото, където родителите отвеждат детето на 15 септември, се превръща в притегателен център за следващите осем години.
Суматохата, знамена, рецитиращи деца и многословни възрастни – всичко това създава усещане за страх, което обаче не се оправдава, тъй като родителите прибират децата по домовете си още след час.
Заобиколени от връстници, които вече знаят числата до сто и буквите от азбуката, детето усеща принудата да се учи, която стои в контраст с привлекателността на големия двор и порутената читалищна сграда.
Ученето на буквите и думите е изпълнено с грешки и несигурност. Тетрадките не блестят с краснопис, а момчешката прилежност изостава от момичешката.
Имената на първите учители остават в съзнанието, превръщайки се в опора в трудните моменти. Тридесет и осем години по-късно, прагът на училището отново е прекрачен, а стенописите по коридорите, препарираните животни и портретите на държавници все още стоят там.
Важен момент е моментът на раздяла с училището, когато порасналите ученици пишат желанията си за бъдещи професии в бутилки. Макар и бутилките вероятно да са изгубени, мечтите за това да приличат на учителите остават.
По стръмен път той кара земните си дни,
с железни мишници подхванал им юларя.
Очите му - световните везни.
С незнайни ключове законите отваря.
Камшик му са в ръката злите ветрове.
С вулкани, мълнии се разговаря.
И по земята наторена с трупове
чертае пътища за нови поколения.
Минути му са всички векове.
От други мир денят му с вихрени трептения,
към тоя светъл мир в сърцата мост гради
от мрамора на своето търпение.
Прекарал е той път през светлите звезди,
през озарените недра на тишината. -
Ще мине, който се от дух роди,
и който се не заслепи от светлината
и в пламъците й не изгори.
И той ще хване тъй с ръце съдбата
като възкръсналият своите зори.
„Учителят“, Мара БелчеваНосталгията е естествено чувство, което се появява с натрупването на житейски опит. Тя носи очарование и емоционалност, събирани в съкровените спомени, които събуждат детски мечти и несбъднати очаквания.
Градът, подобно на миналото, очаква топлите слънчеви дни. Сутрините все още са студени, а димът от печките се смесва с утринния въздух. Спирките са по-празни, защото повечето хора предпочитат личния автомобил пред обществения транспорт.
„Защо в великденска премяна?“
– ми сякаш някой проговори. –
Обръщам се към прага взряна:
Вратата вихърът отвори.
И хладни ме побиха тръпки...
Откак му стъпките умряха -
по-светли и от думи стъпки -
на прага други не изгряха.
„На прага стъпки“, Мара БелчеваЛюбопитството към среднощната църковна служба по време на Великден среща съпротивата на училищния директор, което почти води до изгонване на учителката по литература. Тези неволи продължават да се повтарят, удряйки със силата на непокорството и успокоявайки с вярата на справедливото очакване.
Днес можем да се чувстваме недоволни от несправедливото съществуване на нещата, което се отразява в погледа, споделените мисли или мълчанието.
Мисли, споделени преди година с мъдър човек, оживяват в неговите картини. Дърветата около храма, паметникът на свободата – всичко това изглежда по-спокойно и достъпно сега, далеч от шума на автомобилите.
Срещата с този човек води до обещание за нова среща, когато той успее да улови усещането на града в своите картини. Той успява да пренесе силата на родния си Русе, потапяйки я в своята душевна чистота.
Тези усещания се стоварват с още по-голяма сила днес, защото са част от най-съкровеното детско чувство – убеждението, че родният край е доброто място, от което сме тръгнали и към което винаги ще се връщаме.
Източник: kulturni-novini.info
