„Българинът винаги е обичал да се сравнява с другите, да се мери с тях и дори да им се репчи. И нерядко е имал измамно самочувствие за едно, а смазваща малоценност за друго…“, пише Марко Семов. Тези думи отекват с особена сила днес, докато седим в тихия селски двор, обгърнати от есенната топлина, спомняйки си за миналото и опитвайки се да разберем смисъла на нашата свобода.
Срещата с близки хора след десетилетия пауза винаги носи привкус на носталгия. В този „разбор на мечтите“, който правим днес, се питаме: колко независими всъщност сме? Често се определяме като свободни, докато в действията си демонстрираме пълна зависимост и неспособност да изградим работеща общност, тъй като твърде често ни липсва взаимно уважение.
Както отбелязва Семов в „Добродетелите на българите“, народът ни често допуска една и съща грешка – търси покровители и се доверява на празни обещания, само за да се разочарова в личната си самота по-късно. Ние сме се научили да приемаме ненормалното за нормално, заменяйки духа с лично охолство и живеейки в държава, която често се чувства като просяк с протегната ръка.
За да излезем от този омагьосан кръг на несвобода, е нужно повече от политически лозунги. Нужна е осъзнатост, смисленост в намеренията и яснота в целите. Трябва да спрем да унищожаваме потенциала на бъдещите поколения и да се научим да ценим просветителите си. Истинската независимост не се дава – тя се изгражда чрез действия, доброта и способност да градим, а не само да рушим.
Денят завършва с прегръдки, които носят надежда, че не само ще търсим оправдания за вчерашния ден, но и ще намерим сила за смислени начинания утре.
Източник: kulturni-novini.info
