Пътуването край Видин и водите на Дунав разкрива покъртителна гледка на запустение. Разрушени зидове, празни училища и къщи, превзети от природата, стоят като неми свидетели на изчезващия живот. В този край природата бавно поглъща спомена за хората, които някога са обитавали домовете си, а тишината е по-оглушителна от всякакъв плач.
Сякаш душите ни кървят, гледайки как цели етажи в градовете остават необитаеми, а младите хора търсят спасение в по-големи градове като Пловдив. Човек не може просто да прибере тези спомени в чекмедже и да ги извади, когато му потрябват. Остава само горчивият въпрос: как позволихме възможността за живот да бъде така безстопанствено захвърлена?
В този контекст на тъга и екзистенциален размисъл неминуемо изникват стиховете на поетесата Надежда Захариева, която ни напусна на 8 юли 2026 г. Нейните редове за „Диалектика“ и „Това е“ описват точно онази двуполюсна съдба, лутаща се между химери и реалност, между ад и рай.
Надежда Захариева бе не просто творец, а гласът на поколенията. Родена през 1944 г. в Радово, тя остави ярка следа в българската култура. Завършила френска филология, тя бе автор на незабравими текстове за песни като „Може би“ на група „Сигнал“ и емблематичната „Разпилей ме ти цялата“ на Лили Иванова. Нейният професионален път премина през обществена дейност и ангажименти в Министерството на културата, но в сърцата на хората тя остава преди всичко чрез своята поезия, която ни учи как да лепим разбитите си души.
С кончината на Надежда Захариева, една епоха в българската лирика окончателно се превръща в спомен, точно както и разрушените къщи край голямата река. Тя ни напомняше, че дори когато „ампутираме“ болката, остава онази невидима нишка, която ни свързва с човечността.
Източник: kulturni-novini.info
