В съвременната българска проза рядко се срещат произведения, които напълно отричат всяко подобие. Романът „Медии“ на Емил Кръстев е именно такъв – книга, която налага свои собствени, бескомпромисни правила на разказване и композиция.
Синтаксисът на безкрайността
Едно от най-впечатляващите неща в творбата е езикът. Авторът използва дълги, надграждащи се фрази, които имитират ритъма на съвременния живот – този, който се развива в токшоута и реалити програми, където времето сякаш тече безкрайно, от сутрешното кафе до нощните купони.
Действието се развива в „Буниленд“ – едно сметище, превърнато в необичаен дом. Тук героите – пенсионерка, клошар и телевизионен кашон на име Каши – изграждат един свят, който е едновременно натурално реалистичен и напълно абсурден.
Кафкиански сенки и виртуални опаковки
Проф. Симеон Янев сравнява произведението с метаморфозите на Кафка. Ако при Кафка човек се превръща в насекомо, тук един говорещ кашон разкрива измамата на виртуалния живот. Романът не говори за самия живот, а за неговите „опаковки“, за това как медиите ни изолират и ни привързват към столовете ни, подобно на сирените, които ни приспиват с лъстив език.
В историята се появява и своеобразен „балкански Годо“ – бизнесмен, който обещава да финализира сделки от Сейшелските острови, но никога не се връща, мечтаейки единствено за огретен с десетпроцентно мляко, приготвен от баба му.
Трагедията на „нюбългарския“ език
Най-жестокото откритие в книгата е езиковата пропаст между поколенията. Авторът въвежда концепцията за „нюбългарски“ – език, в който думите губят самостоятелния си смисъл и се превръщат в празни фрази. Диалозите между героите разкриват свят, в който хората говорят, но не се разбират, а смисълът е заменен от шум.
„Медии“ не е приятно четиво, но е необходимо. То е огледало на едно болно общество, което е заменило човешкото с медийното. Чрез гротеската и абсурда, Емил Кръстев успява да изрича истината за безсмислието, в което сме потопени, превръщайки го в усетимо преживяване.
Източник: fakti.bg
