Войната в Украйна превърна разширяването на Европейския съюз от далечен идеал в стратегическа необходимост. Днес членството на страни като Украйна и Молдова, както и засиленият импулс за реформи в Западните Балкани, са в центъра на политическия дневен ред, превръщайки интеграцията в практическа перспектива.
В продължение на десетилетия основният фокус беше върху подготовката на кандидатите – реформи в институциите, хармонизиране на законодателството и приемане на общи стандарти. Но се появява един критичен пропуск: доколко са готови самите европейски граждани да посрещнат новите членове на семейството?
Политическата подкрепа за разширяването става все по-крехка, когато бъдещите партньори остават просто абстрактни понятия за обществото. В условията на геополитическа несигурност, миграционни тревоги и икономическа нестабилност, липсата на реално познание към кандидатстващите страни ги прави уязвими към негативни стереотипи и вътрешнополитически спорове.
Историята ни дава ценен урок. След Втората световна война интеграцията, особено между Франция и Германия, не се случи само чрез договори. Тя зависеше от реално човешко опознаване – чрез побратимяване на градове, младежки обмени и образователни партньорства. Европа тогава не просто подготвяше държави, а подготвяше обществата да живеят заедно.
Днес съществуват инструменти за мобилност и солидарност, но те често са разпокъсани и липсва единна стратегия. Нужна е промяна – разширяването не трябва да бъде еднопосочен процес, при който само кандидатите се адаптират към Европа. Вместо това, европейците трябва да открият реални образователни и кариерни възможности, свързани с тези страни, за да ги възприемат като равноправни партньори.
За да бъде бъдещото разширяване политически успешно и легитимно, дебатът трябва да се води въз основа на факти и лично познаване, а не на абстракции. Истинската интеграция се случва, когато гражданите се чувстват част от процеса, а не просто наблюдатели на свършен факт.
Източник: fakti.bg
