Много от нас, европейските шофьори, оставаме в недоумение, когато погледнем сервизните стикери на вносни автомобили от Япония. Там е предписано маслото да се сменя на всеки 5000 километра или на точно шест месеца – интервал, който изглежда абсурден на фона на европейските стандарти от 15 000 или дори 30 000 км. Но това не е маркетингов трик, а строга инженерна логика.
Тайната се крие в разликата между изминатото разстояние и реалното време на работа на двигателя. В мегаполиси като Токио и Осака, където средната скорост в задръстванията е около 15 км/ч, пробег от 5000 км всъщност означава над 330 моточаса работа. За съвременните смазочни материали със спецификация ILSAC това е критичният лимит на ресурса им.
Климатичните условия в страната на изгряващото слънце допълнително ускоряват процесите на износване. Екстремната влага и летните жеги, съчетани с липсата на въздушен поток при стоенето в трафика, довеждат до термично прегряване на маслото. Този стрес ускорява окисляването му и разгражда защитния филм, който предпазва двигателя.
Особена роля играят и популярните „кей коли“ (kei cars). Тези малки градски автомобили с двигатели от 660 кубика често са турбозаредени и работят под голям товар, докато картерите им са минимални – около 2,5 литра. Толкова малко количество масло просто не може да абсорбира огромното количество топлина и натрупани сажди за дълъг период от време.
Към всичко това се добавя използването на свръхтечните масла (като 0W-20 или 0W-16), които са създадени за максимална икономия на гориво, но са много чувствителни към разреждане и бързо губят стабилност. При натоварен малък мотор загубата на плътност на масления филм бързо води до фатално износване на компонентите.
В крайна сметка, стриктното спазване на този 5000-километров интервал е въпрос на инженерно оцеляване за машината. Японският опит доказва, че тежкото градско шофиране изтощава смазочната система много по-бързо, отколкото хиляди километри по открита магистрала.
Източник: fakti.bg
