В съвременния ни живот хаотичността вече не е просто епизод, а се превръща в тревожно състояние. Безпорядъкът, объркаността и липсата на ясна посока започват да изглеждат като част от самата реалност, докато ние, привикнали към тях, постепенно губим способността си да търсим истински изход.
Този обществен хаос се оглежда директно в начина, по който вземаме решения и управляваме държавата си. Оказваме се в омагьосан кръг: блъскаме се в безпосочност, залъгваме се в правилността на някой нов път, но накрая се сблъскваме с познатите разочарования. Най-трагичното е предвидимостта на този провал – повтаряме едни и същи грешки с поразителна настойчивост, докато реалността остава почти непроменена.
Държавното управление твърде често се превръща в игра на късмета, вместо да бъде стратегия. Липсата на реална експертиза се маскира със самоувереност, а когато ограничените възможности се срещнат със зависимости, пътят към промяната става криволичещ и опасен. Важно е да се разбере, че неподготвеността не може да бъде лекувана с още по-голяма неподготвеност, точно както липсата на посока не се преодолява чрез непрекъсната смяна на посоките.
Често се крием зад удобното оправдание, че „нямаме алтернатива“. Но истината е, че наличните ни възможности са пряк резултат от предходните ни лоши избори. Когато знанието се обезцени и интелектът се възприема като неудобство, а не като социален капитал, пътят към разумното преодоляване на проблемите се затваря.
Проблемът не е в конкретен политически момент или една криза, а в дълбокото натрупване на грешки и липсата на обществена памет. Ако продължаваме да вярваме, че нов хаос може да управлява вече създадения, ще останем заклещени между поредното обещание за оправяне и поредното разочарование от неговата несбъднатост.
Източник: kulturni-novini.info
