Човешкият живот често прилича на измислена реалност, която всеки от нас преживява по свой уникален начин. Стремежът ни да оставим отпечатък върху това битие изисква постоянство и воля, макар че пътищата към смисления живот често са осеяни с препятствия и относителни истини. В този не съвсем дълъг път най-ценното е доброто да ни съпътства, дори когато обществото не винаги е достатъчно зреляло, за да оцени истинските ценности или великите откриватели.
В тежките времена, белязани от непредсказуемост и екстравагантност, думите на великия поет Никола Вапцаров звучат като сурово огледало на нашата действителност:
„Народът прост, животът – тежък, скучен. – Живот без маска и без грим – озъбено, свирепо куче.“
Никола Вапцаров, „Завод“
Това описание ни поставя пред тежката задача да намерим изход от ситуацията, в която се намираме. Изборите, които правим, определят нашето съществуване, но критериите за „правилния“ избор са дълбоко индивидуални и зависят от нашето усещане за справедливост.
Често се сблъскваме с усещането за отчуждение от собствената си земя. Това не е непременно резултат от физическо отнемане на територия, а по-скоро от загубата на българската идентичност и усещането за Родина в морето от натрапни чужди послания.
„Тази земя, по която тъпча сега… тази земя – не е моя земя, тази земя, простете, е чужда.“
Никола Вапцаров, „Земя“
В този контекст дори Гео Милев в стихотворението „Септември“ задава фундаменталния въпрос за това какво всъщност представлява отечеството, докато около него се чува трясъкът на картечниците.
Важно е да осъзнаем, че собствената ни оценка за себе си и околните често е изкривена, което ни води към грешни решения. Животът ни учи чрез грешките, но е нужна смелост, за да определим вярната посока. Човешката същност трябва да бъде споделена с другите, защото агресивността и изолацията не носят полза за никого.
Професор Асен Златаров преди повече от век е предупреждавал за периода на нравствен упадък, в който егоизмът и користността заливат човечеството, разлагайки семейството, професионализма и администрацията. Той описва едно общо тлеене, което застрашава самата човечност.
Въпреки всички мрачни прогнози и трудности, единственият път е към прогресивното добро и прагматичните цели. Важно е да запазим вярата, че бъдещето ще бъде по-светло и по-мъдро.
„Може би искате да я сразите моята вяра във дните честити… Тя е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити!“
Никола Вапцаров, „Вяра“
Тази бронирана вяра е единственият щит, който ни позволява да стоим изправени пред изпитанията на времето и да търсим смислено съществуване.
Източник: kulturni-novini.info
